Постинг
16.09.2020 16:47 -
Въстанията на русофилските кучки в България (6)
Като постави центъра на тежестта на политиката си върху организирането на русофилските бунтове в страната, Русия разбира се не се отказа в нужния момент да подкрепи също и емигрантите. През 1889 г. в Одеса се сформира „главната група за действие“ от български емигранти, които през ноември 1889 г. заминаха за България за активна работа по сваляне правителството на Фердинанд. От страх да не развали докрай и без това влошената си репутация руското правителство в лицето на директора на азиатския департамент Зиновиев инструктира Путята: „(Ние) не се ограничаваме с благотворителност, като помагаме на българските емигранти, но не даваме съвети и не желаем да носим отговорност.“ (по извадки от "Авантюры ръсского царизма в Болгарии", сборник документи издаден в Москва през 1935 г.)
[*1 Телеграма от 15.XI.1891 г.]
Русия не се отказа и от подкрепата за индивидуални терористични актове, ако му се предоставеше възможност да удари с това оръжие по българското правителство. Не се отказа, още повече защото в тази област бе най-лесно да се избегне формалната отговорност.
Още през март 1887 г. руското консулство в Русчук организира покушение срещу един от видните дейци на Стамболовата партия Мантов, изиграл голяма роля в потушаването на февруарското русофилско въстание. А руската мисия в Букурещ организира защитата на убийците на Мантов пред съда.
През септември 1888 г. азиатският департамент подготви покушение срещу българския министър на външните работи Начевич. Одеският генерал-губернатор „се оказа напълно разположен да направи всичко, позволено от закона, за свободното и спокойно пребиваване“ на извършителя в Одеса.
През март 1891 г. с участието на агенти на царското правителство бе убит министърът на финансите Белчев. Убийците се скриха в Сърбия и оттам на руски параход благополучно пристигнаха в Одеса.
През февруари 1892 г. с подкрепата на Цанков руското правителство организира убийството на българския пълномощен министър в Константинопол Вълкович. Убийците получиха убежище в същата гостоприемна Одеса и самият цар взе живо участие в по-нататъшната им съдба.
Продължавайки избрания път, крепостническата власт в Русия само по-плътно се загръщаше със заговорническия си плащ, за да не види светът лицето на виновника за кървавите престъпления. Ролята на плаща, с който царизмът прикриваше авантюристичната си политика в България, трябваше да изиграят представителите на тази обществена група, чиито идеологически предци и по-рано имаха предназначение да създадат идеологическо прикритие за руската агресия в Близкия изток. Председателите на славянските комитети вече изпъкваха не в качеството на пламенни проповедници ни славянската идея, не в качеството на агитатори за делото в помощ „на братята славяни“. Възлагаше им се мисията на непосредствена и от нищо неприкрита помощ за текущата практическа политика на азиатския департамент.
Когато Хартвиг разработваше заедно с Цанков големия си план за организираните въстанически действия на емиграцията и вътрешната опозиция, в разработката му взе пряко участие председателят на одеското славянско благотворително общество Кривцов. Кривцов бе свързващото звено в сношенията на руското министерство на външните работи и българската опозиция.
Азиатският департамент поверяваше на Кривцов парични суми „за известни начинания на емиграцията“. Кривцов ръководеше действията, ясно формулиращи се на българската граница (№84, 85). Той подготвяше и русофилското въстание на капитан Набоков.
Непосредствено участие в организираното въстание на Набоков вземаше и председателят на петербургското славянско благотворително общество граф Игнатиев, който ходатайства пред министерството за отпускане на оръжие и боеприпаси за експедицията (№86). Същият този Игнатиев бе причастен и към организирането на убийството на Вълкович.
Ненапразно след убийството руското инистерство на външните работи се боеше да не бъдат разкрити „всички тайни на Ризов, Кривцов и граф Игнатиев“ (№137). Когато убийците на Белчев Ризов и Нажаров бяха заловени на територията на Румъния и ги заплашваше опасността да бъдат предадени на българските власти, от министерството бе дадена директива към всички руски агенти в Сърбия и Румъния да ги избавят от бедата. Не без основание след смъртта на Кривцов агентът от руското министерство на външните работи в Одеса Путята побърза да запечата и вземе под свое разпореждане цялата останала след него преписка (№108).
Русия смяташе за неподходящо и политически нецелесъобразно открито от свое име да организира въстания срещу съседна, макар и недружествена държава, още повече, че всички тези начинания бяха свързани с риск за неуспех, официално да взема под свое покровителство жертвите на инсценираните русофилски въстания и да се поставя официално в качеството на укривател на изпратените от него убийци. Всичко това трябваше да се представи като дело на „обществената благотворителност“, на славянските благотворителни общества. В условията на нелегалната заговорническа дейност, която развиваше руското министерство на външните работи в България, славянските общества се призоваваха към изкуствената роля на разпространител на русофилска пропаганда сред ръководителите на емигрантското движение, към ролята на доставчици на оръжие и парични суми за заговорниците, към ролята на организатори на банди и укриватели на терористи.
По такъв начин, сривайки се постепенно надолу към системата на политически убийства и разбойнически банди, с цялата си дейност в България по финансиране и организиране на русофилски въстания Русия даваше ярък пример за авантюристична завоевателна политика на Балканите.
„Колкото по-малко надежда за покаяние на софийското правителство ни остава — разсъждава един от епигоните на славянофилството в началото на 1890 г., — толкова по-безпощадно трябва да се отнасяме с него и поради временната невъзможност да му нанасяме по-чувствителни удари трябва да го бием поне по джоба.“ Славянофилският публицист предлагаше да се изискат от България плащания по дълга ѝ за последните четири години. „Сантименталността е толкова неуместна в политиката, колкото и в търговските отношения — добавяше той.“*1
[*1 „Русский Вестник“, февруари 1890, стр. 336–351.]
От старата фразеология на славянофилството у епигоните му не оставаше и следа. Славянските общества се превърнаха в обикновени придатъци към азиатския департамент на руското министерството на външните работи.
ПП: Както виждаде "славянофилството" и "русофилството" са удобна маска за прокарване грабливата политика на Руско-Съветска империя, продажна дейност която не се ограничава само в разпространение на пропаганда, но е съпровождана с убийства на неудобните им български държавници, провеждане на терористични акции в страната и организиране въоръжени въстания на русофилските кучки в България.
Когато започнете събарянето на стотиците руско-съветски паметници, които русофилските кучки нацфъкаха като кокоши лайна из територията на страната, не забравяйте, че отстраняването им трябва да бъде придружено с изпълнение древната блогова поличба: "Кастрацията на русофилските кучки няма алтернатива за суверенна България!".
Мое мнение, но смятам че след като се съборят паметниците на окупационните руско-съветски орди в България, то самата Русия ще разпореди повсеместня кастрация на русофилските кучки у нас и затова бих препоръчал събарянето да започне без забавяне.
Вече 30 години свободна България в края на краищата и днес войските на НАТО ни пазят, докога ще продължаваме да живеем под зловещата сянка на руско-съветски каменни страшилища с щикове и шмайзери, които денонощно ни се зъбят пред всеки парк, хълм или градинка?
[*1 Телеграма от 15.XI.1891 г.]
Русия не се отказа и от подкрепата за индивидуални терористични актове, ако му се предоставеше възможност да удари с това оръжие по българското правителство. Не се отказа, още повече защото в тази област бе най-лесно да се избегне формалната отговорност.
Още през март 1887 г. руското консулство в Русчук организира покушение срещу един от видните дейци на Стамболовата партия Мантов, изиграл голяма роля в потушаването на февруарското русофилско въстание. А руската мисия в Букурещ организира защитата на убийците на Мантов пред съда.
През септември 1888 г. азиатският департамент подготви покушение срещу българския министър на външните работи Начевич. Одеският генерал-губернатор „се оказа напълно разположен да направи всичко, позволено от закона, за свободното и спокойно пребиваване“ на извършителя в Одеса.
През март 1891 г. с участието на агенти на царското правителство бе убит министърът на финансите Белчев. Убийците се скриха в Сърбия и оттам на руски параход благополучно пристигнаха в Одеса.
През февруари 1892 г. с подкрепата на Цанков руското правителство организира убийството на българския пълномощен министър в Константинопол Вълкович. Убийците получиха убежище в същата гостоприемна Одеса и самият цар взе живо участие в по-нататъшната им съдба.
Продължавайки избрания път, крепостническата власт в Русия само по-плътно се загръщаше със заговорническия си плащ, за да не види светът лицето на виновника за кървавите престъпления. Ролята на плаща, с който царизмът прикриваше авантюристичната си политика в България, трябваше да изиграят представителите на тази обществена група, чиито идеологически предци и по-рано имаха предназначение да създадат идеологическо прикритие за руската агресия в Близкия изток. Председателите на славянските комитети вече изпъкваха не в качеството на пламенни проповедници ни славянската идея, не в качеството на агитатори за делото в помощ „на братята славяни“. Възлагаше им се мисията на непосредствена и от нищо неприкрита помощ за текущата практическа политика на азиатския департамент.
Когато Хартвиг разработваше заедно с Цанков големия си план за организираните въстанически действия на емиграцията и вътрешната опозиция, в разработката му взе пряко участие председателят на одеското славянско благотворително общество Кривцов. Кривцов бе свързващото звено в сношенията на руското министерство на външните работи и българската опозиция.
Азиатският департамент поверяваше на Кривцов парични суми „за известни начинания на емиграцията“. Кривцов ръководеше действията, ясно формулиращи се на българската граница (№84, 85). Той подготвяше и русофилското въстание на капитан Набоков.
Непосредствено участие в организираното въстание на Набоков вземаше и председателят на петербургското славянско благотворително общество граф Игнатиев, който ходатайства пред министерството за отпускане на оръжие и боеприпаси за експедицията (№86). Същият този Игнатиев бе причастен и към организирането на убийството на Вълкович.
Ненапразно след убийството руското инистерство на външните работи се боеше да не бъдат разкрити „всички тайни на Ризов, Кривцов и граф Игнатиев“ (№137). Когато убийците на Белчев Ризов и Нажаров бяха заловени на територията на Румъния и ги заплашваше опасността да бъдат предадени на българските власти, от министерството бе дадена директива към всички руски агенти в Сърбия и Румъния да ги избавят от бедата. Не без основание след смъртта на Кривцов агентът от руското министерство на външните работи в Одеса Путята побърза да запечата и вземе под свое разпореждане цялата останала след него преписка (№108).
Русия смяташе за неподходящо и политически нецелесъобразно открито от свое име да организира въстания срещу съседна, макар и недружествена държава, още повече, че всички тези начинания бяха свързани с риск за неуспех, официално да взема под свое покровителство жертвите на инсценираните русофилски въстания и да се поставя официално в качеството на укривател на изпратените от него убийци. Всичко това трябваше да се представи като дело на „обществената благотворителност“, на славянските благотворителни общества. В условията на нелегалната заговорническа дейност, която развиваше руското министерство на външните работи в България, славянските общества се призоваваха към изкуствената роля на разпространител на русофилска пропаганда сред ръководителите на емигрантското движение, към ролята на доставчици на оръжие и парични суми за заговорниците, към ролята на организатори на банди и укриватели на терористи.
По такъв начин, сривайки се постепенно надолу към системата на политически убийства и разбойнически банди, с цялата си дейност в България по финансиране и организиране на русофилски въстания Русия даваше ярък пример за авантюристична завоевателна политика на Балканите.
„Колкото по-малко надежда за покаяние на софийското правителство ни остава — разсъждава един от епигоните на славянофилството в началото на 1890 г., — толкова по-безпощадно трябва да се отнасяме с него и поради временната невъзможност да му нанасяме по-чувствителни удари трябва да го бием поне по джоба.“ Славянофилският публицист предлагаше да се изискат от България плащания по дълга ѝ за последните четири години. „Сантименталността е толкова неуместна в политиката, колкото и в търговските отношения — добавяше той.“*1
[*1 „Русский Вестник“, февруари 1890, стр. 336–351.]
От старата фразеология на славянофилството у епигоните му не оставаше и следа. Славянските общества се превърнаха в обикновени придатъци към азиатския департамент на руското министерството на външните работи.
ПП: Както виждаде "славянофилството" и "русофилството" са удобна маска за прокарване грабливата политика на Руско-Съветска империя, продажна дейност която не се ограничава само в разпространение на пропаганда, но е съпровождана с убийства на неудобните им български държавници, провеждане на терористични акции в страната и организиране въоръжени въстания на русофилските кучки в България.
Когато започнете събарянето на стотиците руско-съветски паметници, които русофилските кучки нацфъкаха като кокоши лайна из територията на страната, не забравяйте, че отстраняването им трябва да бъде придружено с изпълнение древната блогова поличба: "Кастрацията на русофилските кучки няма алтернатива за суверенна България!".
Мое мнение, но смятам че след като се съборят паметниците на окупационните руско-съветски орди в България, то самата Русия ще разпореди повсеместня кастрация на русофилските кучки у нас и затова бих препоръчал събарянето да започне без забавяне.
Вече 30 години свободна България в края на краищата и днес войските на НАТО ни пазят, докога ще продължаваме да живеем под зловещата сянка на руско-съветски каменни страшилища с щикове и шмайзери, които денонощно ни се зъбят пред всеки парк, хълм или градинка?
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
